Правим само едно. Постоянно се въ-образяме.  Всичко ни се струва

Правим единствено едно. Постоянно се въ-образяме. 

Всичко ни се коства знак. За сбъдване. Зодията ни. Месецът, в който сме родени, историите ни. Моята и твоята.

Толкова доста си наподобяват. Били сме откъснати. Някой е откраднал половината нас в миналото.Но ориста се е намесила в точния миг и ни е срещнала.

Сега е време единствено за едно - да се залепим един за различен. Но първо би трябвало да се наместим тъкмо, с цел да не остават неравности. Или пък остри ръбчета.

Правим го непрекъснато.Като игра на шише. Аз ти споделям загадка. Ти ми казваш загадка.

Никога повече самотност. Звучи като заричане за безкрайност. В този момент не мислим за времето във вечността. Това ни прави безстрашни до безсрамие. Няма в никакъв случай да има гибел. Ще има само и единствено поредност от срещи през вселените.

Или пък това непрекъснато дотъкмяване изреченията ни. Започвам го аз. Ти го довършваш. Или го до-измисляш. И успяваш да ме хипнотизираш, че и аз съм желала да го кажа по същия метод.

Влюбването. Има една мисъл на З. Фройд - Ние срещаме тези, които в миналото към този момент сме срещали в живота си.

Безметежното благополучие от първите моменти на влюбването в действителност връща преживяването на фантазията ни за цялостно обединение с един бленуван Друг.

Ние на клетъчно равнище сме запомнили тези мигове от вътреутробния си интервал и към момента копнеем да ги изживеем още веднъж и в зрелост. Метафорично това е копнежът ни да възвърнем чувството за изгубване на границите с другия и възцаряването на чувството за цялостно обединение.

Усещането, което влюбвайки се изпитваме, че се познаваме от доста повече време не е инцидентно. Всъщност, това чувство за непосредственост идва от проектирането на нашите стремежи в другия. Влюбванията ни задействат всички истории на сливания и изоставяния, които живеят в нашето подсъзнание. Затова при влюбването раят и пъкълът са толкоз близо един до различен.

Според Жак Саломе, в дъното на пъкъла при влюбването е неосъществимото поверие, че регресивното предпочитание за връщане обратно във вътреутробния интервал може да бъде задоволено.

Защото, рано или късно, действителността стартира да тропа на вратата на влюбения свят. Започват огромните разминавания.

Или срещите оттатък нашите лични проекции.

Разбираме, че не сме толкоз идентични, колкото сме мислели, че сме.

Това е моментът на същинските срещи. Ние сме освен идеални. В нас греят слънца и тъмнеят сенки.

Преходът към обичането е в това дали ще угаснем, откакто стартират да отлитат проекциите ни и дали ще имаме ресурса да се издигнем нагоре по пътя на същинското опознаване.

Казват, че с цел да опознаеш един човек, се желаят обстановки.

И дано най-малко мъничко се запитаме, до момента в който в нас бясно бушуват хормоните: Дали това е действителният различен? Дали не сме го доизмислили малко? Дали другият не ни припомня на някой различен от нашето минало? Дали имахме време да се опознаем в действителност?

Отговорите оказват помощ да пресечем границата от влюбването към опознаването.

От едно " ти " в кавички към едно същинско теб.

--------------------------------------------------------

Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по логика на психиката на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ".

Диляна Велева

Специалист е в областта на обществената и консултативната логика на психиката. Била е водеща на профилирани психически тренинги на водещи компании в областта на информационите технологии и е водила профилирани рубрики редица български медии.

Работи в Център за логика на психиката и психотерапия - София.